Множество изследвания показват, че травматичните преживявания в детството се вграждат в мозъка и излагат хората на риск от психични заболявания, но според някои учени епигенетичното редактиране може да ни предложи надежда за премахването им.
Твърдят, че редактирането на гени държи ключа към подобряването на психичното здраве
В лабораторията на психиатъра и невролог Ерик Нестлер депресират мишки и плъхове с научна цел. Малките мишки са отделяни рано от майките и са поставяни в среда на враждебни възрастни индивиди. В резултат животните проявяват подобно на човешкото състояние на депресия – не желаят да се хранят, избягват да се движат и дори не се опитват да плуват, когато са пуснати във вода .
„Изключването“ на наличните гени вследствие на дадена външна ситуация се нарича епигенетика. Впрочем чували сте и за „добра“ епигенетика: вследствие на определени избори в живота на човека „лошите прогнози“, кодирани по наследство, може въобще да не се развият.
Вече се правят опити за редакция на епигенома чрез добавяне и премахване на „маркери” при плъхове
След експеримента с „малтретираните от себеподобни“ животни учените виждат как ранните житейски несгоди („социално поражение“) водят до епигенетични модификации. Такива модификации най-лесно се възприемат като „тагове“ директно върху или около нашата ДНК. По различни начини те регулират колко лесно се четат специфични гени и дали се произвеждат протеините, които гените кодират. Процесът е наречен „генна експресия“.
Изследователите обаче искат да тестват живи хора. Това означава търсене на епигенетични белези извън мозъка, като например в слюнката или кръвта. Въпреки че все още не е ясно колко добре отразяват промените в мозъка, това е най-доброто, което учените имат.
Те могат да редактират епигенома като използват версия на Crispr-Cas9, иновативния инструмент за редактиране на гени, където ензимът Cas9 е деактивиран, така че да не може да изреже ДНК. „Не е като да режеш гена и да вмъкваш нещо“, казва Субхаш Пандей, невролог от Университета на Илинойс в Чикаго. Вместо това той просто намира „правилната точка в генома“, където да премахне или добави „маркер“.
В проучване миналата година Пандей използва тази епигенетична версия, наречена Crispr-dCas9, за да отмени епигенетична промяна, предизвикана от тийнейджърското пиене при плъхове. Предишната му работа свързва тази конкретна модификация в амигдалата, центъра на страха в мозъка, с повишената тревожност и употребата на алкохол при възрастни. Плъховете, които са били инжектирани с алкохол в юношеска възраст, са били значително по-тревожни от останалите. Но когато Пандей обърнал предизвиканата от алкохола промяна, тревожността им спаднала до нормални нива. Когато Пандей въвел промяната на плъхове, които не пиели в юношеска възраст, те станали тревожни на свой ред.
О, времена! О, нрави!
Обаче за повечето разстройства, казва Нестлер, „ще ни трябва нещо, което е много по-лесно за хората“. Вместо Crispr, една от възможностите може да бъде вид епигенетично лекарство за премахване на маркери. Американската администрация по храните и лекарствата вече одобри подобни лекарства срещу някои видове рак. Въпреки че опасенията за страничните ефекти остават, Нестлер казва: „Ние сме много заинтересовани от техния потенциал и при депресия“.
Едва ли се нуждаем от епигенетика, за да ни напомни, че децата с история на травма се нуждаят от помощ. Социалният и психиатричен епидемиолог Ерин Дън от Харвардския университет казва: „Все пак вие и аз бихме могли да имаме точно същото преживяване по отношение на несгодите, но биологично то ни влияе по различен начин“. С ограничени публични бюджети някои виждат полза (лесно) да се отдели истински травмираното дете. Чрез епигенетичните лекарства и редактирането изглежда се отварят преки пътища към това.
Наскоро Нестлер откри генна мрежа, регулираща устойчивостта, която може да бъде подсилена епигенетично и да предложи нови лекарствени цели при възрастни. „Повечето усилия в тази област в продължение на десетилетия са били да се отменят лошите ефекти от стреса“, казва той. „Човек може също така да се опита да въведе механизми за естествена устойчивост.“
Докъде стигна „науката“, че да коментираме решаването на ежедневния стрес с лекарства, които третират симптомите, та чак до намеса в генната експресия, за да отрежем възможността за тревожност и депресия? Дори в психологията и психиатрията употребата на вещества се прилага само и единствено в много крайни случаи.
Откъде се корени тази тенденция за „хапчето решение“? В разглеждането на човешкото същество единствено като една биомашина, чиято цака е просто да контролираш веществата и процесите. С този масов мироглед съвсем логично е хората да отидат в крайността щастието да си го добиват с хапчета (наркоманията е точно това). Това жестоко напомня на романа „Прекрасният нов свят“ („Brave New World“) от известния трансхуманист Хъксли. Но дали човешкото същество и преживяванията му са само обмен на вещества и „генетична експресия“?
Естествената устойчивост също е „клъцната“ – експериментът е вече реалност?
Да се върнем (напълно научно!) на метода, с който са депресирани младите мишки. Отделяне от грижата, топлотата, защитата на майката. Поставяне в среда на несигурност, безпомощност и нелогични промени чрез волята на експериментатора. Инжектиране на неестествени субстанции. Напомня ли ви на нещо?
За разлика от много животни, човешкото същество може да съществува само в съзнанието, че е част от общност – като желан, ценен, успешен индивид. Човешкото същество има най-дългия период на съзряване и обучение за мисията си в живота, което задължително включва семейството и рода. Стремежът да се обърнат всички правила и дори да се заличи естествената истина за пола на едно дете, камо ли за останалите му нужди, поражда болести и тревожност*, за които е пошло да търсим „евтини лесни решения“, изземвайки лечебната сила на семейната среда.—
* „Предписанията на антидепресанти за деца са се увеличили 3 до 10 пъти в Съединените щати от 1987 до 1996 г.; в Канада разпространението на рецепти сред децата се е увеличило със 75-80% между 1997 и 2003 г.“ – https://academic.oup.com/pch/article/16/9/549/2639486
„Броят на малките деца, на които са предписани антидепресанти, се е увеличил с 41% от 2015 г. насам. По-голямата част от тези пациенти на възраст 5-12 години, с предписани антидепресанти между 2015 и 2021 г., са момчета.“ – https://pharmaceutical-journal.com/article/news/number-of-young-children-prescribed-antidepressants-has-risen-by-41-since-2015
