„…Това преживяване за мен се усещаше като напускане на култ, култ, който би ме накарал да пожертвам детето си на боговете на джендър-идеологията, в името на социалната справедливост и колективното освобождение. Напуснах този култ и никога няма да се върна назад.“
Най-истинските истории са тези, разказани от самите родители. В България това все още не е достигнало до такава степен, но е важно да се учим от опита на другите. Затова е много полезно да надникнем в каква реалност живеят хората в страна, където са „напреднали“ в идеологиите.
Майка, която индоктринира сина си, за да стане момиче, съжалява, че е „жертвала своето дете на боговете на джендър-идеологията“
Тази фраза не е метафора. Според думите на майката, тя е била „дълбоко вярваща“ в съвременната неявна религия:
„Моите приятели и аз чувствахме, че сме готините деца, авангардът на революционната работа за промяна на света, за постигане на това, което хората в движението за социална справедливост наричат „колективно освобождение“. Бях дълбоко ангажирана с работата по създаването на друг свят, който беше възможен.
В този контекст излязох като лесбийка и се идентифицирах като куиър. И тогава се влюбих, влязох в ангажирана връзка със съпруга(та) си и родих първия ни син. Две години по-късно партньорката ми роди втория ни син. Да имам деца и да изпитвам абсолютно променящата живота любов и преданост към тях, беше промяна на играта за мен“.
Кой води нещата – родителят или детето? Престъпление ли е семейната йерархия?
В много държави родителският модел упорито е „изчегъртван“ от законодателството и съзнанието на младите хора. Тук, тук, тук и тук са само малка част от плачевните примери. Затова майката не е предполагала какво се случва, когато влезе в позицията на отговорен родител:
„Веднага започнах да усещам противоречието вътре в себе си между това, което чувствах интуитивно и инстинктивно като майка, и това, което „трябва“ да правя като бял антирасистки родител на социалната справедливост. Поради собствения си опит на възприемана жертва с отхвърлянето на моята сексуалност от собствените ми родители, исках да се уверя, че ще почитам „автентичната същност“ на децата си.“
„В същото време, когато тази идеология оформяше възгледа ми за сина ми, аз също се гмурках много дълбоко в привързаността и детското развитие. Това ми отвори очите за разбирането на природата на привързаността като йерархична и факта, че родителите, а не децата, са предназначени да бъдат водещи. Започнах да се боря с конфликта между поставянето на детето ми начело по отношение на пола и задълбочаващите се познания за отговорността ми да ръководя и ориентирам детето си. За съжаление, моят ангажимент към идеологията имаше надмощие.“
В режим на хомосексуално съжителство лесбийки отглеждат две момченца
Майката, радетел за „социална справедливост“, идентифицирана като „Роуз“, разказва, че отглежда първия си син в полово неутрален дом, където му казва на около 4-годишна възраст, че може да се идентифицира като момче или момиче.
„На около четири години синът ми (с признаци на аутизъм) започна да ме пита, дали е момче или момиче. Вместо да му кажа, че е момче, му казах, че може да избира. Казах му: „Някои бебета, които се раждат с пенис, могат да бъдат момичета, а някои бебета, родени с вагина, могат да бъдат момчета. Всичко зависи от това, което чувстваш дълбоко в себе си.“
„Той продължи да ме пита какъв е и аз продължих да повтарям това. Мислех, че постъпвам правилно, за него и за света. Казахме му, че може да бъде момиче. Той подскачаше нагоре-надолу на леглото, щастлив, казвайки: „Аз съм момиче, аз съм момиче!“ (Какво облекчение трябва да е било за него да има наистина идентичност, за която да се държи!). (Уви), ние, а не той, инициирахме смяната на името му.“
Системата ръкопляска, казва им „браво“ и „благодаря“
Двете жени, отглеждащи момченце с разстройство на половата идентичност попадат в така наречената „ехо-стая“. Водени от измамното усещане, че само подобни на тях личности биха ги разбрали, те търсят и получават безкритично одобрение само от индоктринирана за „флуидни роли на пола“ среда.
„След като взехме решение за „социален преход“ на сина си, получихме огромна похвала и утвърждение от повечето от нашите връстници. Една от приятелките ми, която също беше прехвърлила социално малкото си дете, ме увери, че социалният преход е здравословен, неутрален начин да се позволи на децата да „изследват“ своята полова идентичност преди пубертета, когато ще трябва да се вземат решения за блокерите и хормоните на пубертета.
Потърсихме групи за подкрепа на родители на транссексуални деца, където отидохме, за да разберем дали сме постъпили правилно. В края на краищата, синът ни не показа признаци на действителна полова дисфория – всъщност транссексуален ли беше? В тези групи за подкрепа ни казаха какви добри родители сме. Как децата от аутистичния спектър (какъвто той вероятно е), просто „знаят“, че са транссексуални по-рано от другите деца.“
За много родители такова нещо като „транссексуално дете“ не съществува. Съществува разнопосочно поведение на твърде младо същество, което няма сексуални влечения, но има силен стремеж за идентификация, който се опира на подражание. Поставени в среда на липсваща силна мъжка фигура, или в компании от връстници с „флуиден пол“ както във филма „Чуден свят“ на Дисни (нашумял сред българите в отрицателна посока) децата играят с половите стереотипи или се напрягат да направят „нестандартния избор“, който сякаш очаква от тях това така нестандартно общество.
Половият преход обаче изисква сектантско поведение
„В една от групите за подкрепа, на които присъствахме, ни казаха също, че транссексуалната идентичност отнема няколко години, за да се развие при децата. Те ни казаха, че през този период е много важно да се защити транссексуалната идентичност на детето и затова трябва да елиминираме контакта с всяко семейство или приятели, които не подкрепят тази идентичност и не вървят в синхрон с нея. Да, джендър терапевтът, ръководещ тази група за подкрепа на родителите, каза това… и по онова време аз ѝ повярвах.“
Влезеш ли веднъж в тази „религия“, излизането от зъбчатките на машината е много трудно. Децата скоро поемат към месомелачката, наречена индустрия по смяна на пола… Затова Системата най-напред елиминира родителите, като им забранява да влияят на детето да се върне към рождения си пол.
Защо обаче не се говори за въвеждане на законодателство, забраняващо да се влияе на децата да напуснат рождения си пол? А именно това правят еднополовите двойки, отглеждащи деца, защото с нетипичните „мама“ или „тати“ те пряко влияят за разстройства във формирането на половата идентичност у своите деца.
Майката започва да преосмисля половия преход на по-големия си син, след като по-малкият ѝ син, „стереотипно момче“, иска да го копира
„След около година социален преход на по-големия ни син, по-малкият ни син, който беше само на три години, започна да казва, че е момиче. Това беше като пълен шок за нас. Нито едно от нещата, които направиха по-големия ни син „различен“, не беше вярно за по-малкия ни син. Той беше по-скоро стереотипно момче и не показваше същия афинитет към женските неща или жените, както по-големият му брат… Чувствахме, че това твърдение, че е момиче, много вероятно е желание да бъде като по-големия си брат, за да се чувства свързан с него.
Това твърдение, че е момиче, стана по-настоятелно, когато и двамата братя отидоха на училище на непълно работно време, където училищната програма, в която бяха, включваше споделяне на местоименията им. Защо по-големият брат може да бъде „тя“, когато по-малкият брат не може? По-малкият ни син ставаше все по-настоятелен и ние ставахме все по-разстроени. Идеологията се разбиваше в реалността и разтърсваше това, което бяхме смятали за твърда земя. Ако по-малкият ни син беше воден от привързаност да иска да бъде момиче, можеше ли и по-големият ни син да е поискал да бъде момиче поради имитация на нас (двете си майки)?“
Системата заплашва двойката да приемат безпрекословно „прехода“ и на втория си син
Търсейки насоки по въпроса, майката потърсила съвет от джендър терапевт, който им казал, че трябва да прегърнат женската идентичност на втория си син или са трансфобки: „Записахме си час да видим половия терапевт, с когото се бяхме запознали в групата за подкрепа, за да обсъдим по-малкия ни син. Ние наистина вярвахме, че тя ще може да ни помогне да разберем дали той всъщност е трансджендър или не, да разграничим нюансите на това, което може да се случи за него като по-малък брат на транссексуална по-голяма „сестра“ и единственото „той“ в семейство на „тя“.
За наш шок терапевтът веднага започна да го нарича „тя“, заявявайки, че каквито и местоимения да иска да използва тригодишно дете, те са местоименията, които ще използва и тя. Терапевтката покровителствено ни увери, че може да ни отнеме повече време, за да се приспособим, тъй като родителите трудно се справят с такива неща. Тя каза, че е трансфобско да вярваме, че има нещо нередно с по-малкия ни син, който иска да бъде като по-големия си транссексуален брат. Когато я отблъснах и заявих, че все още не съм убедена, че по-малкият ни син е транссексуален, тя ми каза, че ако не променя местоименията му и не почитам самоличността му, той може да развие разстройство на привързаността.“
Очевидно идеологията е натиснала най-болезненото място на майката (или „партньорката“ на рождената майка) на момченцето, а именно да го загуби, да загуби неговата привързаност. Не се съмнявам, че много лесбийски двойки желаят да отглеждат деца, водени от заложения в жената искрен копнеж по майчинство, но малко са тия, които дават на майчинския си инстинкт да разбие досегашните (и официално налагани!) вярвания какво може да бъде „семейство“. Тук това се е случило.
В крайна сметка Роуз открива, че са сгрешили
„Решихме да му кажем, че може да бъде момиче и същата вечер на вечеря му казахме, че ще го наричаме тя/нея. Сложих голяма, топла усмивка на лицето си и казах: „Здравей, момичето ми!“ При това по-малкият ми син спря, погледна ме и каза: „Не, мамо. Не ме наричай така!“ Реакцията му беше толкова ясна, че ме накара да спра. Прониза ме из основи. Не се върнах към тези идеи повече.“
„Всичко, което мислехме, че знаем или вярваме, че ни е довело до социален преход на по-големия ни син, започна да се разплита. Продължих да изучавам подхода за развитие, основан на привързаността, и научих повече за аутизма и свръхчувствителността. Решихме да не прехвърляме социално по-малкия си син. Започнахме да виждаме ясно, че не само по-малкият ни син не е транссексуален, но и че по-големият ни син вероятно също не е.
Знаехме, че трябва да направим нещо, но се мъчехме да разберем как. Всичко, което исках, беше да се върна назад във времето, да отменя това, което бяхме направили. Но аз все още бях обвързана с идеологията.“
Децата стават отново момченца
Накрая майката казала на големия си син, че може отново да бъде момче точно преди осмия му рожден ден и съобщила, че той показва признаци на облекчение. По-малкият ѝ син също спрял да твърди, че иска да бъде момиче.
„В дните след първия ми разговор с него за връщане към рожденото му име и местоимения, разговора ми за това как мъжете не могат да бъдат жени и че сгрешихме, като му казахме, че може да избере да бъде момиче, той отначало ми беше много ядосан, после тъжен. На следващия ден обаче усетих как синът ми си почива. Почувствах, че той се освобождава от товара, че сваля това бреме за възрастни, което той, като дете, никога не е трябвало да носи. Почувства невероятно облекчение.”
Майката оприличи прекратяването на индоктринирането с напускане на религиозен култ
„Това преживяване за мен се усещаше като напускане на култ, култ, който би ме накарал да пожертвам детето си на боговете на джендър-идеологията, в името на социалната справедливост и колективното освобождение. Напуснах този култ и никога няма да се върна назад.”
От личния опит на тази жена може да се изведат няколко поуки. От една страна, се развенчава митът, че „еднополовите двойки не влияят на децата, които отглеждат“ – пределно ясно става, че е точно обратното и всъщност трансджендър течението е пряко продължение на LGBTQI+ идеологията и опита за налагане на перцепцията, че хомосексуалността е естествена (вродена). Това е важно да се поясни, защото основен аргумент в полза на осиновяването на деца от еднополови двойки е именно това – че ще е по-добре за децата, отколкото да се отглеждат в домове за сираци. Но това е кутия на Пандора, която не следва да се отваря.
Показателно е също така, че в личния опит на Роуз се сблъскват истинският ѝ вроден (естествен) модел – този на майката като част от естественото семейство, и другият – идеологически наложен модел, който си проличава като неработещ или деструктивен за човека (и детето).
При сблъсъка си проличава, че копнежът на всяка жена да роди и създаде семейство е естествен (вроден), а не „мисловен“ или „обществен“ конструкт, който бил „наложен“ идеологически през вековете. За разлика от моделите, които съвременната религиозна идеология (култ) се опитва да наложи именно като изкуствен конструкт, но етикетирайки го като естествен (вроден). Оттам проличава, че и моделът на семейството – този от хилядолетия насам между мъжа и жената, не е просто логически конструкт или религиозно наложен модел, а представлява естеството на нещата.
Липсата на бащата в „семейството“ в конкретния случай (деконструкцията на естествения семеен модел, вложен в човека), всъщност е ключова, защото дава възможност за създаване на идеологически патерици, които налагат фалшиви модели. А тези фалшиви модели водят да трагедиите – жертвите на боговете на джендър-идеологията.
