Сенатът на САЩ пристъпи към историческия избор на съдията Кетанджи Браун Джаксън във Върховния съд. Тя ще е първата чернокожа жена магистрат, избрана за високия пост.
За този избор гласуваха всички длъжностни лица от Демократическата партия и трима сенатори от умерените републиканци. По време на предизборната си кампания с цел да спечели гласовете на чернокожите гласоподаватели президентът Байдън обеща, че ще назначи за първи път чернокожа жена в най-висшата съдебна институция, съществуваща от 233 години, и го направи.
Подобно на назначаването на трансджендър за министър на образование, изборът на нов върховен съдия показва, че за администрацията на Байдън е по-важно да „чупи рекорди“ по линията на прогресивизма, отколкото да дава решения на реални проблеми.
Лидерът на демократите Чък Шумър възкликна: „Това е прекрасен ден, радостен ден, вдъхновяващ ден!“. И за да се подчертае още по-силно историческият характер на тази номинация, сесията за гласуването се председателстваше от Камала Харис, първата чернокожа жена вицепрезидент на САЩ и първият политик от азиатски произход на този пост.
Но това ли са важните качества за един висш магистрат – да е задължителна квота на малцинство? Иронията е, че мнозина юристи считат, че подбор на такава основа всъщност е дискриминация, а някои съдилища потвърждават това с практиката си.
„Изключителни квалификации“ гарантира Байдън
Кетанджи Браун Джаксън и Джо Байдън наблюдаваха на живо от Белия дом потвърждението на избора, който беше посрещнат с овации и буйни ръкопляскания от демократите в залата, напомнящи ентусиазма от събранията на партиите в комунистическите режими.
От 115-те съдии, които са служили във Върховния съд до сега, само пет са жени – четири бели и една латиноамериканка, и двама са чернокожи мъже, единият от които е Кларънс Томас, назначен от бащата на Джордж Буш.
Кетанджи Браун Джаксън ще замени 83-годишния прогресивен магистрат Стивън Брайър, наричан „шампион за равенството на LGBTQ“ (LGBTQ+ equality), който ще се пенсионира в края на юни.
Самата тя, когато отдаваше почит на всички, които са ѝ помогнали да се издигне до това ниво, наред с родителите си приветства именно съдията Брайър, на когото е била асистент след напускането на Харвард, за „почтеността, учтивостта и изяществото“ му. Тя каза също, че се надява да има „същото като него състояние на ума“.
Байдън не спира да възхвалява „изключителните квалификации“ на Кетанджи Браун Джаксън като възпитаничка на Харвард (ах, този Харвард!), с опит в частни и публични дела. Потвърждавайки избора си през февруари, Байдън написа в Twitter, че Джаксън е „един от най-ярките умове на нашата нация“.
Това е първо назначение на лидера на демократите във Висшия съд, но поне за щастие няма да се наруши баланса на силите в колегията от девет магистрати, които заседават в институцията до живот. Те трябва да гарантират конституционността на законите и да уреждат изключително спорни обществени дебати в САЩ по теми като абортите или еднополовите бракове. Ще има ли нови „революционни“ решения на Върховния съд на САЩ?
„Левицата получи правосъдието, което искаше“
Във встъпителните си изявления преди сесията с въпроси и отговори, която беше организирана във връзка с избора на Кетанджи Браун Джаксън, опозиционните политици обещаха, че няма да правят „политически цирк“, като се занимават с „расовия въпрос“, а ще разпитват магистратката по важните и съществени за страната въпроси като растящата престъпност, която Байдън не е успял да овладее.
Републиканският лидер в Сената, Мич Макконъл изрази разочарованието си от този избор точно преди гласуването: „Днес крайната левица получи правосъдието от Върховния съд, което искаше“.
Кетанджи Браун Джаксън беше атакувана от противниците на нейната номинация, за това че е произнасяла по-леки присъди в няколко случая, свързани с детска порнография.
Притеснително е нескритото възхищение на HRC (неправителствена организация) и LGBTQ+ общността, които „с гордост подкрепят номинацията на Джаксън“ и изразяват уважението си към „дълбоката ангажираност на съдия Джаксън да защитава обвиняемите, да се застъпва от името на маргинализираните общности и да защитава индивидуалните и конституционните права“.
Възгледите на новия върховен съдия
The Human Rights Campaign (HRC) и LGBTQ+ общността излязоха с доклад от 12 страници, описващ колко „прагматичен и съпричастен“ е съдебният подход на Кетанджи Браун Джаксън. Ето и първите противоречия на доклада:
„Може не винаги да сме съгласни с техните решения. Но трябва да имаме вяра в тяхната безпристрастност, отвореност към правно застъпничество и придържане към вземането на решения въз основа на правни аргументи и установени факти.“
Едновременно с това (но странно как не забелязват противоречието):
„Трябва да настояваме всеки съдия от Върховния съд да поддържа дължимото уважение към достойнството и равенството на LGBTQ+ хората. Уверени сме, че съдия Джаксън ще надмине тази летва и ще бъде изключително квалифицирано и влиятелно допълнение към Съда.“
Това, което се наблюдава от периодичните изявления през годините, е, че възгледите ѝ са с неомарксически уклон, политически привкус и амбиция за подмяна на правния фундамент на САЩ. Подкрепя гей браковете, счита решението на Върховния съд по делото Roe v. Wade (правния прецедент за правото на аборт в САЩ) за правилно, даже недостатъчно твърдо, т.е. защитава аборта, като абсолютно право на жената. Също така подкрепя позитивната дискриминация на расова и други основи и т.н. Все очакваните „прогресивни“ линии.
Защо това ни засяга и нас, в Европа и България
През последните три десетилетия LGBTQ+ общността се е възползвала от няколко революционни решения на Върховния съд в САЩ. Всеки прецедент се показва като прогресивен напредък и се ползва за плацдарм в градежа на „съвременното общество“.
Тъй като САЩ са считани за лидерите на развития свят, като една от нациите, водещи света към „прогрес“, всяко революционно решение на Върховния им съд се приема за крачка към „светлото бъдеще“. Утре в Европейския съюз ще търсят да са в крак с времето (не че в ЕС си нямаме по своему „напредък“ в „прогресивизма“), а в България ще се дават примери с „добри практики“, които са емблема за „върховенството на закона“.
Какво всъщност се случва
Мислите, че е случайно, че НПО-тата на Сорос атакуват правните системи? Или че темата за правосъдието и тълкуванието на това що е „върховенство на закона“ в съвременния демократичен свят са теми с консенсус?
Свободата на словото, медийния сектор, правата на ЛГБТ+ общностите, правата на детето (но само в определен, еманципиран от родителите контекст – повече вижте тук), правото на аборт (вижте контекста тук), прокарването на правна привилегия (защото това е реалното му име) за малцинствата, обратният расизъм (Black Lives Matter, Antifa) и много други теми се използват, за да се променят основите на правото чрез натиск уж от „обществото“.
Обществените нагласи се били „променили“. Но в действителност тези „гласовити“ агитки са много малка част от обществото както в България, така и в световен план, който факт делегитимира претенцията за обществен натиск и промяна на обществения морал.
Всеки пробив в някоя от правните системи се използва за верижна реакция и повод (прецедент) за пробив в други. Всеки „успех“ за конкретен случай се използва за тълкувание по аналогия, за да се прокара определена логика, да се подменят понятията (както при върховенството на правото) и да се постигне промяна в практиката, съответно промяна в правната мисъл (юриспруденцията). Тоест правната наука и правосъдна система се превземат отвътре.
А както всички знаем, има разлика между това да се промени закон чрез органа, който има ролята и функцията да представлява суверена, и това да се промени закон по тълкувателен път, именно чрез промяна на дефинициите (не само легалните, а най-често понятия от общия език, например пол, семейство и др.). Ако можем да обобщим с една дума – едното преминава т.нар. Обществено обсъждане, дебат и разгласяване, а другото бавно се прокрадва, без да е видимо за обикновения човек или неговия представител в парламента.
Какви са целите на международните рекетьори
Именно в дефинициите се крие разковничето (неслучайно се цели подмяна на понятията, съответно езика), тъй като те са слово, което обвързва, рамкира, създава граници в мисленето на човека.
Затова същите процеси се наблюдават не само в правото, а повсеместно във всички научни направления – например във филологията и психологията се разглежда всичко през призмата на левия философ Фуко (неслучайно обвиняван в това, че оправдава педофилията, известен като бащата на постмодернизма като философско течение – това, което отрича е съществуването на универсална истина, морал, принципи, привърженик на идеята, че истината е въпрос на гледна точка и т.н.).
За срам на бащите на правната наука, включително тези, на които дължим и постиженията на Съединените американски щати като „страната на свободните“ с приемането на революционната за времето си конституция (която е актуална и до днес), правото бива обезсилено. Постепенно се отнемат функциите на магистратите и юристите, като биват ограничени само до рамките на безличното буквалистично прилагане на законите – нещо, което действително може да върши и изкуствен интелект-програма (условно казано, тъй като е спорно доколко съществува такъв в действителност).
Когато науката (божеството) говори, юристът мълчи
Пример за това е именно изявлението на новото „попълнение“ на Върховния съд на САЩ – Кетанджи Джаксън, която на въпрос как би дефинирала лице от женски пол (жена) отговори, че тя не е учен-биолог и не може да даде отговор на въпроса.
Покъртителен отговор за нещо, което е фундамент в обществото. Значи ли това, че ако учен даде дефиниция, която се различава от това, което наблюдаваме и сме приели от зората на човечеството и се правоприлага от хилядолетия насам, ще се приеме от съда като абсолютна истина, защото не е от компетентността и експертизата на дадения магистрат? Очевидно според съвременните върховни съдии отговорът е „да“.
Доказателство за това е едно изказване на съдия от състава на Върховния съд на САЩ в заседание, когато разглеждаха известното дело срещу въведената Изпълнителна заповед на Президента Байдън, с която той задължи всички федерални служители, както и всички работещи в компаниите с над 100 служители, да се „ваксинират“ с новия препарат с генетична технология (иРНК ваксините).
Тогава президентът именно се опита да прескочи сената и конгреса, като въведе задължението, през една от Агенциите към изпълнителната власт – тамошната Инспекция на труда. Демек ваксинацията да стане част от задължителните мерки за безопасност на труда. А обжалването е на основание на това, че компетентен да въведе задължителна ваксинация е конгресът, а не една изпълнителна агенция, камо ли тази по трудова безопасност.
Няма да отваряме темата за самото дело, което завърши с отмяна на заповедта, но само ще посочим, че е абсурдна такава теза, тъй като това да сравниш потенциално опасна „ваксина“, която може да засегне живота ти не само на работното място, със специалните пособия за безопасност като каска при строителен обект е идиотско.
Но от делото изскочи емблематично изказване на върховния съдия Кейгън:
„Така че, от една страна е тезата, че агенцията с нейното политическо ръководство може да решава. Или, от друга страна, съдилищата могат да решават. Съдилищата не носят политическа отговорност. Съдилищата не са избрани. Съдилищата нямат епидемиологична експертиза. Защо по дяволите съдилищата ще решават този въпрос?“
При такава позиция, може би е добре да си зададем въпроса – тогава за какво точно ни е съдът изобщо? Смисълът на разделението на властите и съдебната система по-специално е точно да се извършва контрол върху актовете на администрацията и изпълнителната власт (checks and balances), за да се стига до истината и прилагането на законите според изначалното им намерение и приети принципи. Ако това не може да направи съдът, то каква е функцията му тогава?
И да, не може да се очаква един магистрат да е запознат с всяка експертност или област, но всеки юрист е длъжен да изследва основанията на твърденията, за да стигне до истината, дори да оспори заключението на „експертизата“, защото последното също е мнение на субект, макар да е такъв с претенции за умения и знания в определена сфера.
Именно абдикирането от тази функция на съда и правораздаването предразполага за диктат на „науката“, „дефинициите“ и кухите измислици на „експерти“, безличното прилагане на буквата на закона, политическата коректност и сервилност, без да се търси Истината.
Защото уж „научна“ се води и позицията за наличието на множество полове (повече от два), полови идентичности, джендър роли, били те пък социални и т.н., които уж са естествени, но дали са такива наистина или се пръкнаха като част от подмяната, за която говорим? Сякаш няма значение.
Превръзката пред очите на Темида от знак за безпристрастие се превърна в символ на политизацията и релативността.
Вместо заключение
Всъщност целта е да се промени начинът на мислене на хората – фундаментът, основата, перцепцията за света и в каква посока следва да се движи той (или тя, не знам вече кой как се идентифицира). Оттам науката като божество, а учените – нейни жреци. Но не всеки учен, а само този, който е приет в сектата на „новото познание“, т.е. този, който е приел т.нар. „правилен“ начин на мислене. Това напомня ужасяващо много на Джордж-Оруеловия роман, но и на „новия социалистически человек“ от не толкова отдавнашната действителност.
И какво? Оказва се, че желаят да ни управляват чрез модела на меритокрацията? Те – безбожните „експерти“, а ние – глупавата тълпа?
