Да отстъпиш правомощие на държавата е като да дадеш залък на едно куче, а то да ти отхапе цялата ръка. Тази мисъл е сто пъти по-вярна в сферата на семейните взаимоотношения, особено във връзка с родителските права и специално правата на детето.
Защото в съвремието ни не сме очаквали, но сме свидетели на това как едно право може да се изврати и как малкото на брой случаи в обществото могат да се използват, за да се наруши неприкосновеността на семейната среда, при това законно.
Откакто се прие Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, в сферата на семейното право се разви и правната защита на детето. От един момент нататък цивилизованото общество разбира, че децата са висша ценност, защото бъдещето на всяко общество зависи от тяхното развитие, възпитание и образование. Именно поради това се въведе на най-високо ниво в Международното право – защитата на правата на детето. Цялостната идея за закрила на детето се основава на приоритета да се осигури добро бъдеще и равна възможност за развитие на всяко дете, независимо от социалното състояние. Защитава се първостепенно правото на детето, с оглед неговия живот, развитие, образование и легитимен интерес (да бъде хранено, да е облечено, да има подходящи условия за живот и т.н.).
Това е първоначалният замисъл на защитата на правата на децата, а в развитите страни това е с оглед хипотетични семейни проблеми, насилие от родители и т.н. Хипотези, касаещи изключително малък набор от реални случаи, обикновено при семейства с много ниски доходи и проблеми във взаимоотношенията точно по този повод. Всичко това на фона на разбирането, че обществото има разбираем и логичен критерий за това, кое е добро за детето. Гореизброените неща са именно такива. Оттам държавата в лицето на социалните служби следва да представлява обществото по отношение на тези критерии. И тази функция на държавата напоследък се увеличава, уж под претекста на добрата кауза в името на детето, описана по-горе.
Къде нещата се извращават?
Да оставим настрана корупцията, свързана със социалните служители, които поради ниска заплата заработват допълнително, като застават на нечия страна при спор за родителски права. Да оставим настрана и нередките случаи, в които вместо да се помага на социално слаби семейства, те се разбиват (понеже е по-лесно) и детето отива за осиновяване – защото това също е доходоносен бизнес (за жалост).
Проблемът обаче не е този с корупцията, или по-точно не с този вид корупция. Проблемът се появява, когато в тези процеси се намеси политика и държавата започва да представлява спусната идеология, изместваща критериите за това, кое е най-доброто за детето, които считаме за общоприети. Принципът за защита на правото на детето като висша ценност започва да се използва като инструмент за налагане на идеология (различна ценностна система) от държавата, на която по-рано на що-годе основателни доводи ѝ е дадено правото да защити интереса на детето, в качеството си на израз на обществената воля.
Хубаво, но когато държавата изменя това, което е общоприето като добро за детето, се получава налагане на политическа идеология, с право държавата да се намесва и да я налага в семейството. И в един момент се оказва, че държавата има пълния инструментариум да влияе върху вътрешността на семейната среда. А това е недопустимо и противоречи на Духа на закона, първоначалния му замисъл и ролята на държавата в семейните отношения.
За какво става дума?
Буквалното тълкуване „правото на детето“ започва да се използва по темата за половата дисфория и смяната на пола. Примерът с десетките дела в Канада, където държавата съди бащата или майката, които отказват на детето да смени пола си, е показателен. Интересно от кога държавата има монопол върху това, да посочва как родителите да възпитават децата си? И на практика се получава, че под страх да не бъдат гражданите съдени от държавата (защото санкциите винаги имат и превантивен характер), държавата защитава „правото на децата“ да сменят пола си.
А дали това, че детето е пожелало такова нещо, не е плод на все по-агресивната пропаганда на джендър идеологията, за държавата няма значение. Защото държавата се оказва, че защитава идеологията, но чрез фасадата на „правото на детето“. Та сега разбирате, приятели, защо има опасности от „джендър идеологията“, която големите медии нарекоха конспирация.
А идеологията въздейства на децата както педофил примамва с бонбони (може да е агресивен, но примерът е точен). Внушава се на дете, което се чувства неприето сред своите връстници, че причината за това е, че е различно. След това се представя „свят“ на „себеподобни“, сред които е възприет (това е обещанието залъгалка), и хоп – ето едно дете, което е убедено във вменената му идеология. Вместо децата да се изправят пред предизвикателствата, трудностите им се тълкуват повратно, за да бъдат убедени, че трябва да са „такива, каквито са“ – вменената им представа, че всъщност са от другия пол или че харесват хора от същия пол и т.н.
Едно уязвено хлапе, което никое момиче/момче в класа не го харесва, много лесно става плячка за подобни манипулации.
Защо целта са децата?
Винаги съм си задавал този въпрос. По данни най-големите защитници на ЛГБТИ и трансджендър пропагандата твърдят, че тези хора (с различна сексуална ориентация или „чувство, че са друг пол“) са около 2% от населението. То е ясно, че мнозинството от хората няма току-така да се трансформират в хомосексуални или да се досетят между другото, че са от друг пол, но в погрешно тяло. Тоест идеологията им няма бъдеще и няма как да се нормализира това, че да си гей или да си трансджендър е нещо нормално, нещо естествено, нещо вродено (последните им теории това пропагандират).
Една скоба – интересно как, щом са такова малцинство, са успели да убедят политиците на толкова високо ниво да подкрепят идеологията им, въпреки че мнозинството хора не подкрепят идеологията? Това трябва да е ясно за всички – защото идеологията се спуска по политическа линия от най-високо ниво, а няма нищо общо с обществените нагласи, които да „променят законодателната уредба“. Защото последното е начинът, по който да убеждават обикновения човек да приеме ненормалното като нормално – уж обществените нагласи се променят и оттам правото трябва да регулира новите положения в обществените отношения (та нали това е теорията на прогреса в правото, основано на т.нар. правен позитивизъм). Моралът се „променя“ и оттам критериите за добро и зло…
Да де, но обществените нагласи не са променени, промяната я налагат от политическите елити, което доказва, че това е идеология, която се спуска от задкулисието и има за цел да промени правото, а оттам и реалните обществени нагласи. Иначе как да обясним, че повече от 2-та процента хора, които вярват, че земята е плоска, не са отразени от великите политически елити? Или как да обясним, че 40% от населението (средно за Европа и САЩ), които се опълчиха срещу натиска за ковид ваксинация, не бяха отразени като „обществена нагласа“ от същите политически елити? Факт е, че има линия (дневен ред), която се налага и това не идва органично от обществото.
Та да се върнем на причините да се целят в децата. Тези общности не могат да увеличат броя си като убедят днешните пълнолетни граждани. Затова тези, които налагат същия дневен ред от задкулисието чрез високопоставени политици, от години се стремят към намеса във възпитанието на децата – дали в училище, детската градина, други образователни форми, дали в семейната среда, дали чрез съдържание през дигиталните платформи – възможности бол.
Е все пак, защо децата? Защото децата до определена възраст възприемат нещата, които им се представят, като реалност. Всички знаем как децата ни реагират на приказките, които им четем, как за тях игрите не са наужким, а са действителност. Но точно в този момент децата са най-уязвими и най-податливи да им се вмени погрешна и вредна за тях представа. Само едно поколение, което е оставено да му се вменява тази погрешна представа, може да доведе до тежки изменения и зловредни резултати в едно общество. Това виждаме да се случва в момента в Западна Европа и САЩ. Нека се учим от историята, защото иначе сме обречени да я повторим.
Затова отговорността е на родителите, а не на държавата, да следят какво се налива в главата на детето им и обратното – да възпитават в полезния и добър за детето пример и мироглед. Затова да не допускаме държавата да се меси там, където не ѝ е работа.
