На 4 март народните представители в Конгреса във Версай приеха изменението на френската конституция, защитаващо т.нар. „гарантирана свобода“ на жената да прибягва до доброволно прекъсване на бременността. На 8 март с отворена церемония за всички французи се формализира въпросното изменение, като така Франция стана първата държава в света, официално включила гарантирана свобода на т.нар. IVG (interruption volontaire de grossesse или доброволно прекъсване на бременността) в собствената си конституция.
Това събитие отбелязва постигането на една цел, към която от много време се върви в целия Европейски съюз, а именно нормализирането, насърчаването и защитаването на убийството на неродено дете конкретно чрез утвърждаването му като „свобода“, „гарантирана свобода“, „право“ и дори „основно право“, което се смята за присъщо за всяка жена, универсално, абсолютно и лично. Колко обаче са приложими всички тези определения конкретно за това т.нар. „право на аборт“, повсеместно споменавано по този начин от различни активисти, организации, медии и обикновени граждани?
Правата на човека и неприложимостта им за абортите
Когато говорим за наследството1, върху което се базират основните международноправни и европейски документи в сферата на правата на човека, няма как да пропуснем естественоправния им произход и в този смисъл тяхната първоначална същност, която е по-скоро екзистенциална и присъща за човека, отколкото юридическа. По-късно с развитието на теорията за обществения договор правата се разглеждат като простиращи се дотам, откъдето започват тези на другите. Така се съединяват началата на индивидуалните права и свободи с тези на конституционализма по начин, по който държавата да гарантира защитата на индивидуалните собственост и права. В същото време тази регламентация и защита на правата на човека изрично се утвърждава в Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), като съобразена с отговорността и задълженията спрямо човешката общност и бъдещите поколения2. И в другите международноправни документи3 прозира същата цел и съгласие между народите да осигурят световен мир, справедливост и добро, най-общо казано, бъдеще на едно човечество, в което се защитават вродените права и достойнство на човешкото същество.
В този смисъл фактът, че доброволното прекъсване на бременността или по-точно абортът „при поискване“4 е израз на безотговорност спрямо човешката общност и бъдещите поколения, изключително умело се скрива и избягва от усилвателя на лозунгите от типа „My body, my choice” („Моето тяло, моят избор“) в лицето на множество медии, организации и други активисти. По-важно е обаче да се разгледа дълбочината на проблема с тази широко пропагандирана безотговорност.
Причините за аборт „при поискване“, за които не се говори
Причините могат да се търсят по 2 вектора. Единият е относно т.нар. „желание“, т.е. какво провокира желанието за аборт, докато другият е по линия на причините да се промотира и насърчава абортирането (т.е. целите на пропагандата около това т.нар. „право“).
Причините за аборта „по желание“, ако изобщо се анализират, често биват определяни възможно най-общо като „социални“. Тъй като упражняването на горепосоченото „право“ често се маркетира като едно всъщност много отговорно решение, което трябва да направят бременни жени, които не искали да причиняват страдание на детето, което са заченали и което ако се било родило, щяло да живее в мизерия и най-вероятно нямало да оцелее, трябва да кажем, че една държава съвсем спокойно може да предвижда всички нужни способи за насърчаване и осигуряване на социално подпомагане на семейства и бременни жени в неблагоприятна социална ситуация и бедност, без да се предвижда „право на аборт“ в основния ѝ закон (Конституцията).
В България, въпреки че злоупотребите с подобни помощи не са рядкост, такива способи са предвидени и се прилагат. Това, разбира се, не отменя нуждата от развитие и по-адекватно пренасочване на средства изобщо по линия на подпомагането на младите семейства чрез още методи, които не са оползотворени.
Такива въпроси обаче рядко влизат в дневния ред на акциите, които извеждат „правото на аборт“ като върховна и често единствена цел. Да не говорим, че същите тези акции никога не биха се борили в подкрепа на семействата, защото всъщност са дълбоко против семейството като концепция и всячески търсят преформулиране на семейните взаимоотношения или по-скоро лепването на етикета „семейство“ върху всякакви съжителства, (60-дневни) връзки и други по същността си несемейни взаимоотношения, както и с цел опорочаване на семейната среда и представяните за застарели нейни „стереотипи“, налагайки като тенденция термина „домашно насилие“ – точно толкова оксиморон, колкото е и словосъчетанието „право на аборт“.
Плакат с лозунг „Girls Just Wanna Have FUNdamental human rights“ на протест в Ню Йорк 2017 г. – източник: Andy Worthington, https://www.flickr.com/photos/andyworthington/32110807220
Разбира се, истинските причини са далеч по-тривиални – „момичетата просто искат да се забавляват“, както пее във „феминисткия химн“ американската певица и активистка Синди Лопър, като така прибягването до аборт „по желание“ се оказва всъщност опит за „замазване“ или оневиняване на един съвсем съзнателен и безотговорен, но също така и напълно свободен избор. Това да си гледаш кефа обаче (което впрочем изобщо не се отнася само за „момичетата“, до които се ограничава в текста на тази песен) носи със себе си отговорност за потенциалното зачеване на дете и съответно последващият опит да се замаже положението чрез аборт е израз на безотговорност. Така едно такова „КЕФдаментално човешко право“ на безотговорност пряко противоречи на самия преамбюл на ХОПЕС и изобщо на концепцията зад действително фундаменталните или основни човешки права, защото макар и в едно демократично общество личната свобода да е доста широка като понятие, тя е всеизвестно, че „завършва там, където започва свободата на другия” (Рене Декарт).
За да видим причините от втория вектор, нека в духа на истинската проверка на фактите развенчаем още един мит, че неприемането на това т.нар. „право на аборт“ означава обратно – приемането на забрана изобщо на всякакъв аборт и че съответно изнасилени жени или такива, за които рискът от смърт с раждането, както и за самия плод, е почти сигурен, са задължени да родят.
Законодателството в Полша, което се счита за едно от най-рестриктивните в Европа, и което към днешна дата е под засилен натиск да се измени, не забранява прекъсването на бременността, когато тя е вследствие на престъпно деяние, или когато застрашава живота или здравето на жената. В настоящото полско законодателство се посочва, че човек, който причини смъртта на заченато дете, подлежи на лишаване от свобода до 2 години, като изрично е посочено, че майката на заченатото дете не подлежи на наказание. Интересен исторически факт е, че Полша наред с Унгария и България е даже сред първите страни от бившия Източен блок, легализирали прекъсването на бременността по горепосочените причини.
Друг още по-интересен исторически факт е, че единственият период, когато абортите в Полша е могло да бъдат извършвани неограничено („при поискване“), е бил през годините на нацистката окупация (1943-1945 г.), като тази либерализация на аборта е намирала своята, считана за научна, обосновка в парадигмата на „социалния дарвинизъм“. Целта на нацистката политика по отношение на абортите е била да гарантира унищожаването на онези нации, които са били наричани “inferior genetic stock” или „низш генетичен материал“ (авторски превод), включващ общностите от Източна Европа, включително полските такива, и евреите5. Подобни мотиви в полза на либерализирането на аборта с цел регулиране на популацията можем да видим и в доста по-актуалната ситуация на света днес.
В тази връзка другият период на либерализиране на абортите „при поискване“, вече не само в Полша, е бил по време на социалистическите режими.
И до днес в Китай такъв аборт е легален и дори за разлика от България например има варираща гестационна граница, не фиксирана до 12 седмици, както у нас. Нещо повече, мерките по прилагането на политиката за едно дете, заменена с тази за две деца на 1 януари 2016 година, не са изключвали налагането на принудителен аборт в Китай.
Така виждаме, че другият край на махалото „либерализиране на абортите“ е тяхното принудително извършване заедно с други още по-ужасяващи за европейските общества способи, чрез които буквално да се регулира популацията – уж нещо, срещу което активистите в Европа за приемането на въпросното „право“ би трябвало да се борят.
Истината е, че в много общества, където абортът „по желание“ се либерализира исторически, а и днес, това представлява стъпка по посока все по-силното затягане на контрола върху възпроизводството и живота на членовете на даденото общество. Ето как едно т.нар. „право“ или „свобода“ може да послужи за ограничаване на много други права и свободи. Абсурдът би бил „права“ от такъв порядък да се вписват в национални конституции, какъвто е безпрецедентният случай с Франция, на който вече сме свидетели.
Основателно можем да твърдим, че е трудно да правим директна аналогия между комунистически страни като Китай и държави-членки на ЕС. В случая обаче какво е общото?
Идеологията на марксизма и „правото на аборт“
По отношение на правата на човека единствено марксистите отричат напълно естествено правния им произход и съответно според марксистката школа всички права трябва да произтичат от държавата. В Китай и други комунистически държави честата смяна на политиките, които ту ограничават, ту „либерализират“ едно или друго „право“, потвърждават този марксистки възглед, че гражданите имат само такъв вид и обем права какъвто държавата реши. Макар и по презумпция да считаме такива социалистически теории за надживени и отхвърлени като несъстоятелни днес, се оказва, че съвсем актуално пропагандираното „право на аборт“ много добре попада точно в мирогледната и политическа система, формирана конкретно от тази идеология.
Заключение
В този контекст, засягащ една екзистенциално важна тема, е от основно значение на първо място да си задаваме правилния въпрос.
Обратно, наблюдаваме едно развитие по темата, в което особено напористо се задава един по същността си грешен въпрос, а именно „за“ или „против“ това т.нар. „право“.
Истинският въпрос е каква е цялостната стратегия, която стои зад промотирането на абортирането не по медицински и „социални“ причини и не вследствие на престъпление, как обратно да се осъществи прогресът, възможен в едно общество от свободни и отговорни индивиди, и как да се гарантира свободата на неродените деца и по-точно тяхното право на живот в здрава и защитена семейна среда, които две права (заедно със зачитането на семейния живот) за разлика от „правото на аборт“ недвусмислено се определят за универсални, лични и основни права на човека по силата на правните актове, действащи на територията на ЕС, в сферата на правата на човека.
С т.нар. „право на аборт“ ставаме свидетели на стъпка по посока завръщане към реда или по-скоро хаоса преди установяването на каквото и да било право, което директно кореспондира с недалечното зло, към което изрично във Всеобщата декларация за правата на човека се изразява неприязън6.
В непредвидимия за човешките взаимоотношения и абсолютно несигурен свят на безправието, което характеризира дивите неразвити общества до ден днешен, всеки прави каквото си иска. Това според швейцарския мислител и политик Бенжамен Констан (1767-1830) е най-ужасната тирания.
Да, „правото на аборт“ наред с „правото“ на убийство, „правото“ на посегателство от всякакъв порядък срещу личността, която не е съществувала като идея, както и много други подобни „права“, са били закрепени здраво в „конституцията“ на предмодерната „джунгла“, като под предмодерност в случая се визира състоянието на определени общества, в които няма сведение да е имало каквото и да било понятие за справедливост, за подредба или организация на обществото (било то племенна структура или друго), целяща благоденствието и оцеляването на членовете му, но тъкмо обратното – нехуманни отношения, уподобяване човека на животно и други понякога зловещи примери на вярвания, базиращи се на унищожаването на човешки същества и прочее ужаси от миналото варварство, намиращи своята актуалност явно и до днес.
- Преамбюлът на Хартата на основните права на Европейския съюз: „Като осъзнава своето духовно и морално наследство, Съюзът се основава на неделимите и универсални ценности на човешко достойнство, свобода, равенство и солидарност;“
- Пак там: „Ползването от тези права поражда отговорност и задължения, както спрямо другите, така и спрямо човешката общност и бъдещите поколения“
- В Европейската конвенция за правата на човека 46-те към настоящия момент правителства (членове на Съвета на Европа), които са я подписали, потвърждават „своята дълбока вяра в тези основни свободи, които представляват основа на справедливостта и мира в целия свят“.
- „по желание“ според формулировката в българското законодателство
- Eska-Mikołajewska, J. (2021). Evolution of the Abortion Law and its Practice in Poland Against the Background of the Current Legal Framework in New Zealand. National Security Journal, 3(1), 2-3. doi:10.36878/nsj20210405.02
- Преамбюлът на Всеобщата декларация за правата на човека: „пренебрегването и неуважаването на правата на човека доведоха до варварски деяния, които потресоха съвестта на човечеството“.
