От Facebook страницата на Цветан Гайд
Днес честваме паметта на хилядите мъченици отдали живота си за свободата на Отечеството.
Честваме даже не възстановявенто на българската държавност (което собствено става по-късно), но именно края на една епопея, финала на една национал-освободителна борба завършила с руско-турската война, в която своята историческа победоносна роля изиграва и Българското Опълчение, и то в най-важната и съдбоносна битка от хода на военните действия.
Скептичен съм, че датата на националния ни празник в бъдеще може да се замени. Защото, нито честването на Свещената ни азбука, нито датата на Съединението (да не говорим, че много от българските землища и досега остават извън пределите на държавата ни), нито обявяването на Независимостта (да сме „независими”, да сме „независими”, ама колко да сме „независими” де факто, особено днес?), нито някоя друга дата от националната ни история, може да бъде обобщаваща почитта към кръвта на героите ни, пролята за Отечеството. Която кръв и до днес говори на потомците. Кръвта на херои, хероси, войни-мъченици, която разтърси душата на Европа и света, раздвижи „Великите сили”, за да решат „Българския въпрос” според Божия Промисъл и Провидение, по молитвите на светите праведници. Защото бе необходимо, освен „Българския Великден” на духовното ни Възраждане (отделянето на независимата Българска Екзархия и прилежащите й землища), освен духовното Просвещение и осъзнатата идентичност, да се привнесе и жертвения подвиг на българските мъченици, заедно с жертвите на братя християни –украинци, руснаци и много други войници. Които независимо, че бяха под командване и изпълнение на имперските интереси в руско-турската война, послужиха искрено като победоносни ангели за Делото на Националното Спасение.
Така, че тези които днес се „отказват” от тази дата, всъщност се отказват именно от светите си герои и мъченици в едно с ангелите, които на земни места изпълняват въжделенията на националния идеал за една „Свята република”. Кръвта не може да се изтрие, нито да се изпере, но тя изпира неправдата, човешките кривини, като един вид кръвно кръщение, познато още сред ранните християни. И защото: „… няма по-голяма любов от това да даде човек живота си за приятелите си…” ( евангелие на св. ап. Йоан, гл.15/13).
Същата тази кръв днес изобличава политици, общественици и всички ни, НЕ защото вика или изисква нови кръвни жертви, но защото днес ние българите не ценим, нито се борим за СЪДЪРЖАНИЕТО на същата тази ДЪРЖАВА, изкупена с жертвите на нашите предци. Оплакваме се и негодуваме срещу държавата, но не се борим срещу тези, които са я обсебили, не се трудим тя да изпълнява заветите на отдалите живота си за нейното съществуване. Но сме оставили на чужди агентури и безродници да предопределят нейната политика, нейното бъдеще, нейните съдбини (в този смисъл днешния празник е преди всичко празник на тези, които все още живеят на територията на държавата ни, иначе и преди Освобождението винаги е съществувала диаспора, българите са живяли в пределите на чужди империи и държави)…
В библейската книга Притчи, са посочени седем „неща”, които са мерзост пред Бога: „надменни очи; лъжлив език; ръце, които проливат невинна кръв; сърце което крои лоши замисли; нозе, които тичат да вършат зло; неверен свидетел, който говори лъжа; и ОНЯ КОЙТО СЕЕ РАЗДОРИ МЕЖДУ БРАТЯ…”…
Най-голяма вина за кръвопролитията между братя имат именно тези, които ги насъскват един срещу друг. Тези, които медийно разпалват противопоставянето, в изпълнение на лукави планове кроени много преди военните действия… Които са истинските подбудили и виновници за невинните жертви, които съпътстват всяка война… И мисля, че се сещате какво ще бъде въздаянието на такива. Въздаяние от Бога, Който вижда всичко и съди тайните дела на човеците…
Но истинският патриот скърби, и за украинци, и за руснаци, разбирайки, че всички те са жертви на заговора на геополитическите играчи, за които загубата на човешкия живот е само инструмент на емоционална и ментална манипулация и пропаганда…
Както няма как българският родолюбец да мрази македонците (ако и те да са обсебени да ни мразят), защото родителите не могат да мразят чадата си дори когато такива се отричат от тях, така ние не можем да ненавиждаме украинците или руснаците, защото сме родили тяхната Вяра и книжнина, словото на тяхната идентичност. Можем да презираме империализма им, да ненавиждаме злините на болшевизма и имперския месианизъм, да отхвърляме силите, които лукаво подхранват тяхната самоубийствена война. Но няма как да мразим духовните чада излязли из чреслата ни, защото вътре в нас живее архетипът, първообразът на тяхното духовно ДНК…
„Кой е като този звяр? И кой може да воюва срещу него? … ; … А те го победиха чрез кръвта на Агнеца и словото на своето свидетелство…” (Апокалипсис на св. ап. Йоан).
