В последно време сме свидетели как политическите агитки и „прогресистките“ идеолози впрягат за каузите си даже и урбанистичната среда, и „воюват“ чрез демонтиране на паметници, спасяване на паметници, изграждане на арт-инсталации и ексцентрични празнични декорации със спорен подтекст.
Да очакваме ли в най-скоро време да влезем в крак и с друга световна тенденция – враждебната архитектура и дизайн. В напредничавия 21-ви век „новото нормално“ е не да се премахва причината за проблемите, а да се прикриват следствията и да се подсигуряват кризисни ситуации, които пък да пораждат нестихващата нужда от „спасители“, прокарващи всякакви зависимости и манипулации.
„Архитектура на презрението“
Още през 2019 г. Микаел Лабе, философ и специалист по архитектура, в свое есе заклеймява превръщането на модерните градове в „пространство на враждебност“ чрез „архитектура на презрението“. Той алармира за вредните дългосрочни ефекти, които ще породи легитимирането на такива послания на враждебност и недоверие, „вписани в самата плът на публичното пространство“.
Конструирано в съответствие с нормите за обществена сигурност и търговската логика, градското пространство става все по-агресивно към обикновените граждани. В стремежа да се ограничат определени маргинализирани групи от градското население, всъщност негативният ефект се понася от всички останали и се внедрява нов социален модел, основан на конфронтация и разединение.
Враждебната архитектура и социално-пространственото изключване
Клишетата като социално включване, приобщаваща среда, приемане и толерантност гърмят от неолибералните трибуни денонощно. Но зад тази гръмогласно афиширана „любов“, лицемерно се прокрадва тихата война по ограничаване използването на градската среда от определени нежелани групи хора.
„Враждебната архитектура“, известна също като „отбранителна архитектура“ и „изключващ дизайн“, е стратегия за градско планиране, при което се препятства възможността бездомниците да спят по пейките на гарите и метрото, да се подслоняват под мостовете или да се топлят на обществени места. Изграждат се огради, решетки, неудобни места за сядане с индивидуални седалки и подлакътници, монтират се шипове под витрините на магазините и по уличните ъгли, настилат се неравни терени, покрити с камъни, засаждат се кактуси. С цел да се пречи на бездомниците, всъщност се създава неудобство за всички останали граждани и за хората с увреждания.
От Cambridge English Dictionary предупреждават, че „проблемът с враждебната архитектура е, че тя не цели да се справи с кризата на бездомността“.
В Париж фондация Abbé Pierre стартира кампания, озаглавена „Нека бъдем хора“, срещу такива градски съоръжения, с лозунг: „Не трябва да водим война с бедните, а с бедността“.
Оказва се, че все повече единственото улеснено движение в града ще е за тези, които се придвижват от работното си място до дома и обратно, както и до местата за консумация.
„Бункеризация“ на града
В световен мащаб се наблюдава огромно увеличаване на броя на бездомните хора. Заради миграцията на населението, заради екологични причини се предвижда тези тенденции да продължават. От друга страна терористичните атаки на Запад засилват изграждането на инфраструктура, целяща опазване на сигурността дори за сметка на личните свободи.
Публичните пространства се милитаризират заради хипотетичните заплахи, говори се дори за „бункеризация“ на града. Това живеене в постоянно извънредно положение и несигурност провокира отблъскването на тези, които пречат и създаването на неравни правомощия в публичните пространства.
Страхът създава нов пазар на бетонни стълбове и съоръжения за градска защита и това се превръща в процъфтяваща индустрия. Всяка година милиони евро се инвестират в тази „превенция“. Тогава идват и въпросите, защо тези финанси не се насочат за подобряване условията на живот на целевите хора.
Идеологическият оксиморон „социално включване“ и „изключващ дизайн“
Богари Медия вече писа за съвременните тенденции за безусловно предоставяне на пари в брой от държавата на физически лица или т.нар. универсален базов доход. При анализа на „поведенческия ефект“ от проведените експерименти се твърдеше, че така са се опровергали напълно „конвенционалните консервативни аргументи“, че такива програми ще демотивират търсенето на работа и ще стимулират безделничеството. А когато нарастването на бездомните и безработните достига небивали размери, вместо да се признае провала и лицемерието на социалните политики, се прибягва до използване на архитектурата като решение на проблема, при което цената се плаща от всички граждани.
Все по-настойчиво се налага въпросът, накъде отива съвременният човек – напред или назад? Колко актуално звучи познатият рефрен на великия ни поет Христо Смирненски: „Ти целия скован от злоба си, о, шумен и разблуден град“.
