През декември 2022 г. едно решение на Европейския парламент предизвика доста коментари в социалните мрежи, че в ЕС ще започне въвеждането на въглероден данък върху личните емисии, което веднага беше оборено от „фактчекърите“, обявили го за поредната конспиративна теория.
Какво всъщност се случи и доколко има основания да се говори за личен въглероден данък?
Въглероден данък върху отопление и транспорт
След дълги обсъждания законодателите на ЕС се съгласиха да въведат цена на въглеродните емисии за сгради и горива за пътния транспорт, считано от 2027 г., като паралелно се създаде нов социален фонд за климата на стойност 87 милиарда евро, който да смекчи въздействието върху домакинствата и да им помогне да инвестират в „зелени решения“.
Новата схема ще доведе до увеличение на цените на бензиностанциите с до 10,5 цента за литър бензин и 12 цента за дизел, според проучване на Потсдамския институт за изследване на климата. Цените на горивата за отопление като газ, мазут и въглища също ще се повишат.
В момента това решение е на етап предварително споразумение и трябва да бъде потвърдено от държавите членки на ЕС и Европейския парламент.
Може ли да смятаме тази добавка в цените на горивата за личен въглероден данък, както твърдят „конспираторите“? Да, тя не е данък върху отделните домакинства и няма да ги засяга на „изхода“ на потреблението им, а на „входа“, още при покупката на горива. В този смисъл обществото вярно е схванало, че решението е стъпка в стратегията за облагане на личните емисии на всеки човек.
За следящите икономическите процеси едва ли има съмнение, че рано или късно ще бъде намерен начин този нов вид данък да бъде плащан от всички. Подготовката на общественото мнение тече поне от десетилетие.
Преди всичко, нека направим някои уточнения в термините и разликите между тях. Личните въглеродни емисии могат да се ПРОСЛЕДЯВАТ, ТЪРГУВАТ и ОБЛАГАТ С ДАНЪК. Това са три различни неща, дори биха могли да бъдат разглеждани като три различни етапа, като облагането с данък не би могло да бъде осъществено без проследяване. В момента все още сме на стъпка едно – установяване на по-единна платформа за проследяване. Стъпки две и три – търгуването с личните въглеродни емисии и плащането на някакъв данък върху тях, са на етап активно обсъждане и търсене на начини на приложение.
Приложения за следене на въглеродния отпечатък (въглеродни калкулатори)
Още през 2008/2009 г. се разработват приложения за следене на въглеродните емисии. Наричат се carbon footprint calculator и целта им е да фокусират хората върху постоянно следене и изчисление на някакви показатели по същия начин, както например следяха за калориите си или пулса си, или направените крачки през деня.
Интересно е да се прочетат впечатленията на някои от големите ентусиасти, използвали подобни приложения. Действително първоначално има известно „вманиачаване“, но се оказва, че с времето ежедневните проверки на тези данни не предизвикват достатъчно емоции, за да променят потребителското поведение. Както се изразява един от тези потребители, интерфейсът на приложението не му помагал да почувства на емоционално ниво какво въздействие върху околната среда имал един тон въглероден диоксид например.
Тук същността на въглеродните калкулатори е много добре уловена – те са най-вече средство за влияние на емоционално ниво. Неслучайно най-съвременните от тях, в момента ползвани от банки и кредитни карти, дават не просто числото на въглеродните емисии, но до него с картинка показват на колко отсечени дървета се равнява то, или на колко загинали диви животни и т.н.
Един от недостатъците на въглеродните калкулатори в миналото е била трудността да се съберат всички данни на потреблението. Както пише един потребител само преди три години, данни за ползването му на ток вкъщи или за гориво при пътуванията може да се вземат от сметката му за ток или билетите му, но кой ще се занимава да си снима всеки ден например касовите бележки от покупките си. Три години по-късно, когато дигиталните плащания и дигиталните портфейли са много напреднали (допълнително наложени чрез ковид кризата, когато дори държавата се намеси да издаде регулации в магазини и администрации да се приемат само безкасови плащания), се оказва, че вече тази пречка пред тракърите я няма.
А въвеждането на дигитална валута на централната банка ще бъде представено като още едно улеснение – няма да се налага човек сам да следи или да вкарва данните за въглеродните си емисии, държавата ще го прави вместо него.
Банкови карти с включен въглероден калкулатор
Макар в магазините за приложения все още да могат да бъдат намерени поне дузина въглеродни калкулатори, те си остават доброволен избор и в този смисъл не могат да се ползват от държавата за постигане на целите ѝ за лимит на емисиите. Затова следващите стъпки са в посока по-голям обхват и задължителност. Това може да се постигне най-удобно чрез дигиталните плащания.
Вече се появиха първите новини за обвързване на банкови карти с „въглеродни квоти“. Австралийската Commonwealth Bank (CBA) си партнира с Cogo, компания за „решения за управление на въглерода“, за да стартира новата функция, която е част от платформата за онлайн банкиране на CBA. Банката дава на клиента опцията да „заплати такса“, за да компенсира своя въглероден отпечатък, като средната стойност е 1280 килограма, далеч от „устойчивата“ цифра от 200 килограма.
Въглеродният отпечатък на дадено лице се изчислява и след това се показва „еквивалентен“ показател, за да накара клиента да се почувства виновен за това, като например „8 дървета са отрязани“. Данните, използвани за изчисляване на въглеродните отпечатъци, се събират чрез проследяване на движението, покупките и транзакциите на клиента.
Mastercard също стартира функция „Въглероден калкулатор“, която предлага на потребителите „приблизителен въглероден отпечатък за всяка тяхна покупка“. Тази функция вече се използва в 25 държави. Подобна програма действа вече и в Канада за притежателите на кредитни карти Visa.
Всичко това се „спуска“ и трябва да бъде прието на доверие от потребителя. Той няма възможност да провери сам действително ли определена негова дейност произвежда посоченото му количество въглероден двуокис, нито може да докаже по някакъв начин, че дори да е отделил точно такова количество, то със сигурност повлиява на климата по определен начин. Всичко това са неща в сферата на вероятностите.
И при тези калкулатори всичко все още е на доброволен принцип и човек може да следи изчисленията, без да е таксуван допълнително за тях. Не бива да забравяме обаче, че истински данък върху личните въглеродни емисии не може да бъде въведен, преди да има възможност за пълното им проследяване и то в цялата държава.
Развитието на въглеродните етикети от 2006 г. до днес
Оказва се, че и тази идея не е нова и първият въглероден етикет в света е въведен във Великобритания още през 2006 г. от Carbon Trust. През 2007 г. голяма верига като Tesco започва да етикетира набор от продукти като перилни препарати, електрически крушки, портокали, мляко и тоалетна хартия. През 2012 г. това е прекратено поради високи разходи и поради факта, че примерът не е последван от други фирми.
Опити за въвеждане на въглеродни етикети се правят в Швейцария, Япония и други страни, но процесът някак си затихва за известно време, тъй като изчисляването на въглеродния отпечатък на даден продукт е изключително сложна работа. Надеждните данни за въглеродните емисии, използвани в производствения процес, са оскъдни, което оставя компаниите да установяват свои собствени методологии. Въглеродните етикети също не са регулирани, няма единна стандартизация, а такава трудно може да се направи, тъй като трябва да има данни за целия път на производство на дадена стока, извършвано в различни страни.
Но в последното десетилетие с развитието на цифровизацията, машините и изкуствения интелект се създаде база, която ще позволи да се изчистят досегашните пречки пред проследяването. Неслучайно публикациите, рекламиращи въглеродните етикети, са възобновени и зачестяват през последните две години. Очаквайте все по-често да виждате подобни стикери върху стоките!
Търговия с лични въглеродни квоти
Личната търговия с въглеродни емисии е предвидена да обхване покупките надолу по веригата на изкопаеми горива и емисии, генерирани от индивидуална или домакинска дейност. За да се случи това, първо трябва някаква институция да установи национална въглеродна граница, заедно с годишен бюджет за въглеродни емисии, приложим за всички частни лица. Както при промишлената система за ограничаване и търговия, годишният въглероден бюджет ще намалява всяка година, осигурявайки по-ниска въглеродна граница през следващите години. По този начин въглеродният бюджет установява твърд времеви хоризонт, до който да се извърши предполагаемият преход от изкопаеми горива към устойчиви източници на енергия.
Типичният режим на търговия с лични въглеродни емисии е планиран да работи, като първо правителството разпределя безплатни лични квоти за въглеродни емисии на всички граждани на годишна база. След това личните въглеродни квоти се приспадат от бюджетите на хората при закупуване на гориво за транспорт или отопление на дома и плащане на сметки за електричество. Предвижда се личните въглеродни квоти да могат да се търгуват – лица или домакинства, които изпитват недостиг на квоти, да могат да закупят допълнителни кредити на личния въглероден пазар.
Най-задълбочени проучвания и планове за въвеждане на търговия с лични въглеродни квоти са правени във Великобритания и то още през 2006-2008 г. В друга статия сме разгледали този въпрос по-подробно, тук само ще споменем, че заключенията от всички проучвания и доклади тогава са, че обществената приемливост и цената на схемата са сериозни пречки за нейното въвеждане, и че тя в някакъв смисъл е „изпреварила времето си“.
Можем дори да изпитаме лека носталгия, когато в тези доклади четем как политиците от онова време са възприемали въвеждането на търговията с лични въглеродни квоти като политически риск заради степента на намеса на правителството в личното потребление и възможната обществена реакция срещу това. За близо две десетилетия подобни скрупули са изчезнали и се намери и начин всякаква намеса в личния живот на хората да бъде извинена чрез въвеждането на извънредни положения (заради епидемия, война и т.н.).
Като процес налагането на търговията с лични въглеродни квоти е все още доста по-назад в сравнение с въглеродните тракери или етикети например. Тепърва се възобновява планирането ѝ и то най-вече се разглежда като алтернатива на въвеждането на личен въглероден данък. Смята се, че чисто психологически обществото ще приеме по-лесно идеята да може да търгува и печели от някакви „дажби“, отколкото да му се удържа директен данък върху тях.
Привидните протести
Съвременният човек за нищо друго не е улавян да се подложи доброволно на плащане или наказание така, както за желанието си да успокои съвестта си относно вредата върху природата. Днешните хора са готови да платят за „греха“ си да ползват нещо.
На пълно доверие, без да могат (или да искат) да проверят това, което някой друг им казва – кое тяхно действие какво замърсяване произвежда и как се разпределят парите от платения от тях данък. Уж е същото като с другите данъци – по същия начин от данъците ни се взимат пари за инфраструктурата, и ние си плащаме, а после се оплакваме как улиците са или лошо ремонтирани, или изобщо неремонтирани. С „екологичните“ данъци обаче въздействието върху съвестта и чувствата на човека е на много лично ниво и той се чувства облекчен да даде тези пари, без после да протестира, че нищо видимо не е направено.
При стотиците планове и документи десетилетия наред за намаляване на замърсяването, при стотиците срещи на високо ниво, при грандиозните мерки за забрана на това или онова, огромните глоби под формата на търговия с емисии и т.н., няма нито едно съобщение или информация, че замърсяването е станало по-малко. Числата все растат и растат. Виждаме, че се прехвърлят пари от един джоб в друг, че се оставя един завод, който си плати, да продължи да замърсява, а с платените от него пари евентуално се засаждат гори в другия край на света. Желанието на хората за борба против замърсяването се канализира – предлагат им се начини, които всъщност са безопасни за истинските замърсители. Единият начин е споменатото успокояване на съвестта чрез лично ограничаване и заплащане за „греховете“.
Другият канализиращ начин са привидните протести. Как иначе, освен привидна борба, биха могли да бъдат наречени масовите неадекватни акции на заливане на картини с боя, залепване на ръцете на протестиращите върху асфалт или в картинни галерии, мълчаливи бдения и молитви, лягане по шосетата и какво ли още не. Всичко това с цел „привличане на вниманието върху климатичните проблеми“. Като че ли то е малко или като че ли вече всеки втори човек на планетата не е чувал за това, колко на зле отиват нещата с климата.
Ако някой иска да направи нещо за намаляване на замърсяването, първият въпрос, който трябва да си зададе, е кои са най-големите замърсители. И второ, да отиде на място при тях и там да се опитва да промени нещо. Какъв протест е това да идеш в една картинна галерия, когато например знаеш, че еди-кой си завод е много голям замърсител, и този завод е собственост на фонд от типа на Blackrock или Vanguard? Или че позволението даден завод да работи по много замърсяващ начин е дошло чрез политическо решение на този или онзи политик? Каква стойност има личното ти ограничение да не пътуваш със самолет, когато политици или олигарси не спират да пътуват с личните си самолети, дори на кратки разстояния? Може би наистина обикновеният човек да не е в състояние да спре това, но нека поне не живее с илюзията и успокоението, че нещо е направил, когато е успял да измъкне някое стъбло на плевел, докато коренът отдолу стои непокътнат.
Кога да очакваме личния въглероден данък?
Някои от сплашващите кампании от последните десетилетия не излязоха много успешни, освен в краткосрочен план. Временното изчезване на аерозолните дезодоранти от пазара и голямата пропаганда за озоновата дупка, които държаха първенство за няколко години, сега сякаш са напълно забравени. От доста време нищо не се е чуло за озоновата дупка, а дезодоранти отново се продават навсякъде. Подобна беше историята с „енергоспестяващите“ крушки, пълната забрана на старите крушки, изчезването им от пазара, а след време и това сякаш се позабрави. Старите крушки отново се продават, вярно, бизнесът направи милиони с LED крушките, но сега пък взе да се появява информация за вредата им.
Дали историята с въглеродните тракери ще бъде същата? Едва ли. Технологичният напредък вече дава възможност за разширен контрол при налагането на нещо и „отпускане на хватката“ няма да има. Налагането на промишлен и персонален данък върху въглеродните емисии се подготвя отдавна и към него се подхожда от различни посоки. Направени са вече доста стъпки и макар всичко да е все още фрагментирано и в момента да няма дори технологична възможност за единна и всеобхватна платформа за контрол, вероятно отделните части на пъзела ще бъдат сглобени в някакъв момент. И капанът ще щракне.
Въглероден данък върху личното ни потребление не можем да очакваме в непосредственото бъдеще. Със сигурност има желание и подготовка за това, но не са изпълнени условията, върху чиято база да се стъпи. Вероятно ще има опити да се добавят данъци към някои „замърсяващи“ дейности, както сега виждаме с новото решение на ЕС.
Това, което трябва да следим и по което да се ориентираме обаче, е цифровизацията. В момента, в който тя стане пълна за дадена област, това ще означава възможност за пълно проследяване и съответно облагане с данък. Подготвяната дигитална валута на централните банки например и приближаването на безкешовото общество са платформата, която ще отвори врати на държавата чисто технически да може да наложи каквито иска политически и икономически решения.
Дори поради някаква причина наративът за вредата на въглеродния диоксид и парниковите газове да се смени, и да речем, поради протести на населението се реши да не се въвежда въглероден данък, подготвените стъпки, структура и платформа ще бъдат използвани за замяната му с някаква друга идея. Твърде големи инвестиции са направени, твърде дълго е подготвяна платформата и не бива да се лъжем, че тя може да бъде изоставена и да не бъде използвана.
Не призракът на таксуването на въглеродни емисии трябва да ни плаши, а по-скоро трябва да схванем, че той е само „аватар“ и лесно може да бъде заменен с нещо друго. Изчезващите алтернативи на цифровизацията са това, което постепенно може да отнеме юздите на живота от собствените ви ръце и да ги даде в чужди ръце.
