„Ние не трябва никога да смесваме патриотизма с национализма. Патриот е този, който обича своята родина. Националист е онзи, който ненавижда родините на другите“.
Из една реч на бившият президент
на Ф.Р.Г. Йоханес Рау.
Заради отложеното (вследствие възраженията на България) начало на преговорите между Северна Македония и Албания с Европейския съюз за членство в него, за пореден път се разпалиха споровете между София и Скопие. Ако изхождаме от мисълта на Йоханес Рау, ще бъде интересно да установим: В коя столица надделява патриотизмът и в коя национализмът? За да намерим точният отговор на този въпрос, ще е достатъчно да попрегледаме пресата и на двете страни в последните години, или даже месеци.
Нека обаче първо обсъдим накратко централния пункт на дискусиите между държавите ни, който гласи: Как и кога се е сформирала идентичността на днешните северномакедонци? Подчертавам днешните, защото допреди стотина години не е имало „тогавашни“ в тази област. Там преобладаващата част от населението се е била самоопределяла като българи. Вижте го нагледно:
Избрах тази немска карта от 1899 г., където са обозначени и отделните етнически групи с различни цветове. Преобладаващата част от територията на областта Македония в нея е на българската общност и е обозначена със зелен цвят (християни) и с по-светло кафяв (мохамедани). Вижте и на кои етнически групи са другите цветове – гърци, турци, власи, албанци и прочие…?! Има ли между тях македонска народност? Няма! Както няма и в нито една карта на Балканите преди войните от 1912 г.
Картата отразява етническият състав на населението в Македония до онова време. Безброй са източниците, доказващи неоспоримо нейната достоверност – като се започне от турските архиви, продължи през документите на Българската екзархия, а също и сведенията на чуждите консули, кореспонденти и изследователи, и се стигне до наличните свидетелства на българските читалища и училища, включително и на Българската гимназия в Солун.
По-малко от половин век след издаването на тази карта започва един процес, който (на книга, разбира се) довежда до коренна промяна на етническото състояние в областта Македония. Той цели следното – българите да бъдат прекръстени на македонци. Защо ли? Ами защото така са решили и постановили Коминтернът и другарите Сталин и Тито.
Как се е извършвала тази замяна? Давам ви само някои характерни примери.
С министерска заповед се дава нареждане да се промени използваната дотогава азбука, като се премахнат от нея някои букви и се заменят с други, но вече от сръбската. Така новата азбука „ясно“ се различава от досегашната българска и се превръща в македонска. След азбуката нещата си се подреждат логично – появява се македонският език, а след него и македонската идентичност. Ясна схема!
За българските фамилни имена пък ето какво простичко решение за прекръстване било намерено – само като им се прибави едно „…ски“ и хоп – и те стават македонски! Бил си Георгиев – ставаш Георгиевски, бил си Стоянов – ставаш Стояновски и т.н…
Друг вид подмяна е била подета чрез нови преводни издания на художествена и научна литература. Например: „Превежда“ се роман на Димитър Талев на „македонски“ език. Навсякъде, където той е написал България, българи или българско, това е било „преведено“ без никакво изключение така: Македония, македонци или македонско! Другият вариант е бил не „превеждане“, а просто изтриване на самата дума. По този модел са се „превеждали“ и издавали и научните книги.
За да се извърши успешно една такава мащабна трансформация и заличаване на всичко българско там, е трябвало да се впрегне целият репресивен апарат на държавата в Македония. Ако попитате, защо – отговора е един – поради огромната съпротива сред местното население. А защо съпротива? Опитът за посърбчването на българите в Македония не е бил успешен. При разработването и налагането на другата трансформация (македончването) от югославската партийна централа в Белград обаче, народът дори не е бил и питан: „Па шта си ти?“ (както е ставало през 1912 г.), а направо е бил обявен за македонски.
Насилието в крайна сметка надделява. А то е било изключително жестоко и безмилостно, като е включвало всякакви възможни средства – масови убийства, изпращане в лагери и затвори, изселвания, малтретиране и прочие. Жертвите са няколко десетки хиляди.
Срамно за България е това, че нашите управници тогава не само пасивно са наблюдавали ставащото в западната ни съседка, но че и у нас, в Пиринския край, те извършват също подобна трансформация (помакедончване), като тази в Югославия. Освен това в Блед те дори подписват и едно споразумение за размяна на Пиринска Македония със Западните покрайнини. Целта е била след това България да влезе в състава на Ф. Р. Югославия. Само разрива между Тито и Сталин осуетява този замисъл.
Наскоро научих нещо, което ме слиса. В онези години, след Втората световна война, цели фамилии са бягали от Македония към нашата граница, за да търсят у нас убежище. На граничните служби те са молили: „Ние сме българи и търсим спасение, понеже положението там стана нетърпимо“. Отговорът на нашите служители бил: „Вие сте си македонци!“ И… ги връщали обратно! Безумие! Опитът за отродяване (по-точна дума не намерих) на българите в Пиринския край е спрян чак през 60-те години на миналия век, докато в югославската част на Македония той е продължавал и по-нататък, че и до днес.
От огромно значение е как се оценява това отродяване. Ако се представя за неизбежно от историческа гледна точка, поради тогавашната политическа и международна обстановка, не е ли това един евтин опит за оправдание?
Моето виждане и оценка на отродяването няма нищо общо с повечето гледни точки, които сега ни се поднасят. То изхожда от съвсем друг аспект – този на общата ни (доколкото е останала поне досега) вяра. Разсъждавам така: Ако един човек се обявява за християнин и се откаже от майка си и баща си, това вменява ли му се като грях? Да, защото то представлява престъпване от негова страна на петата Божия заповед, която гласи: „Почитай майка си и баща си!“. По тази логика, ако един народ се определя за християнски и се откаже от почитта към своите предци, тогава престъпва ли Божията заповед? Безспорно е, че да.
Отродяването от тази гледна точка представлява грях на днешните северномакедонци спрямо предците им, чието българско самосъзнание е неоспоримо, което е видно и в горната карта. Изниква веднага обаче и въпросът – грехът важи ли и за тези, които не се считат за християни? А нали такива са били виновниците за това отродяване – интернационалисти, бездушни поръчители и безродни изпълнители, незнаещи какво означава родолюбие? Удивително е, че на въпроса дали е редно и може ли нещо да се вменява грях и на атеисти, обществото ни не е търсило отговор.
От моя гледна точка, в Северна Македония всички, които крещят гневно: „Ние никога не сме били българи!“, не само престъпват Божията заповед, но и трупат грях на душите си. Би бил реторичен въпросът: Дали така те не престъпват и една друга Божия заповед: „Не лъжи!“? Този техен гняв се оказа изключително агресивен, наситен с насажданата от десетилетия там омраза и злоба към всичко българско. Ако се позовем на мисълта на Йоханес Рау, става ясно, че това е и проява на дълбок и отявлен национализъм. От друга страна, тези озлобени към нас хора обаче не съзнават, че хулят и своите деди, които са се определяли като българи. Ако тези хулители си дадат труда да се разровят малко повече в родовата си памет, няма начин да не установят, че ненавистта им е в пълен контраст с надеждите, копнежите и усилията на дедите им за обединение с България.
Жалкото е, че и нашите управници, след 9 септември 1944 година, са причинили много страдания и унижения на населението от Пиринския край. Като истински и последователни изпълнители на тогавашната партийната линия, те, разбира се, също никога не са се разкайвали за сторените от тях злини. Изпитвам искрена тъга за всичко случващо се днес и затова, понеже аз самият по майчина линия съм от Прилепския род Талеви.
Но ето ви и още един грях на управниците ни към българщината. Ние се обиждаме и сърдим на северномакедонците, че ни обявяват за монголци, татари или тюрки. Много грешим! Не на тях трябва да се гневим, а на онези от нашите учени, които упорито продължават да преповтарят натрапените ни от десетилетия скалъпени теории на разни чужди историци за етническата принадлежност на прабългарите. Северномакедонците имат специалисти, които точно тях внимателно и избирателно четат и цитират, „доказвайки“ така, че ние сме били такива и онакива!
По археологически, езикови, етнографски и дори чрез ДНК данни вече е установено от различни и независими източници, че прабългарите са индоевропейски народ. Да, но някой в нашата страна все пак трябва да направи това публично достояние и да го обяви на всеослушание у нас и по света, нали? Това не се случва и аз го считам за много голям наш грях спрямо далечните ни прадеди! Изкупваме го по всякакви начини, като един от тях е и с подигравателното отношение на съседите ни към нас!
Българското вето за начало на преговори на С. Македония с ЕС, макар че е доста позакъсняло и неумело аргументирано, аз все пак одобрявам и то основно по една причина. Тя е, че то дава шанс на тях и на нас да видим и осъзнаем ясно (всеки за себе си) своите прегрешения и вина към предишните поколения. Разкаем ли се за това, нищо не губим, а само ще олекне на съвестта и душите ни. Не го ли сторим, ще демонстрираме безбожието си.
Бих направил такова обобщение на днешните „страсти“ (страдания) македонски. Тези северномакедонци, които заявяват, че нямат нищо общо с нас, гледат явно на миналото с гняв. Причината е неспособността им да се примирят с факта, че техните прабаби и прадядовци са имали българско самосъзнание. Ето тук е коренът на омразата на тези хора и към нас, защото ние постоянно (дори и само със съществуването си) им напомняме за това. Ех, ако можехме ние да изчезнем или да се превърнем в македонци, тогава дали биха се успокоили?
Редно е да припомним на братята ни в Македония, че някога дедите ни не са предприемали нищо без да имат бащина и майчина благословия. За да я получим и ние, и те днес – трябва да се смирим и поклоним пред паметта на предците ни. Синовният дълг ни повелява да осигурим мир на техните души, за да не се обръщат в гробовете си. Чак тогава и те „отгоре“, от своя страна, ще ни благославят и закрилят, за да имаме бъдеще и да можем по братски да вървим заедно по пътя, който ни предстои.
ХРИСТО БАХАРОВ, 06. 01. 2021 Г.
