В началото на 2022 г. Ekstra Bladet, един от най-големите вестници в Дания, даде важен урок в журналистиката по време на пандемията. Екипът на датската медия се извини на своите читатели, че не са поставяли под въпрос данните и твърденията на правителството през първите две години на пандемията.
Extra Bladet, основан през 1904 г., заяви, че е трябвало да направи по-надлежна проверка при проучването на данните и заключенията на правителството, преди да ги докладва: „В продължение на почти две години ние – пресата и населението – бяхме почти хипнотично заети с ежедневни „коронации“ на органите на властта“, пише журналистът от Bladet Брайън Уайхард.
Усеща се изчерпване на постоянната умствена бдителност по отношение на информацията и събитията. Но правейки равносметка на положените усилия, Уайхард признава, че са се провалили и че е трябвало да поставят много повече въпроси за начина, по който здравните служители обработват данните.
Например когато от властите се е изисквало да отговорят какво всъщност означава, че хората са хоспитализирани с Ковид, а не заради Ковид, тъй като това е от съществено значение. Било е доказано, че официалният брой на хоспитализациите е с 27% по-висок от действителната цифра на лицата, хоспитализирани единствено вследствие на вирусна инфекция. И това се разбира едва сега.
Представителят на медията още твърди, че преди всичко властите са тези, които са отговорни за правилното, точното и честното информиране на населението. Данните за броя на болните и починалите вследствие на коронавирус, по очевидни причини, е трябвало да бъдат публикувани отдавна. Виждаме обаче, че няма как да имаме доверие, още повече когато данните винаги подлежат на интерпретация според целта на внушение.
Каква е истинската роля на журналистиката?
Едно такова публично извинение е важно напомняне, че традиционната роля на журналистиката е „независим наблюдател на властта“, а не неин говорител.
„Журналистиката има необичайната способност да служи като куче-пазач на онези, чиято власт и позиция засягат в най-голяма степен гражданите“, обяснява Американският институт по печата (АИП). „Тя може също така да предложи глас на безгласните“.
Поради тази причина е наложително журналистите да не се „съблазняват от източници“ или да се „плашат от властта“. Това означава не просто да препредават данните и думите на политици и бюрократи, а да ги анализират критично.
По време на пандемията това често не се случва – и това е проблем, който далеч надхвърля Дания.
В Съединените щати медиите са склонни да възприемат изказванията на д-р Антъни Фаучи, главния медицински съветник на Белия дом, като своеобразно евангелие. Никол Уолъс от MSNBC считаше, че би могла да говори от името на мнозина, след като определи себе си като „фенка на Фаучи“.
Ръководителят на Националния здравен институт (NIH) е бил показван на повече корици на списания, отколкото могат да бъдат преброени, животът му е станал тема на биографичен филм на Дисни и (към юни 2021) е провел не по-малко от 400 медийни събития, въпреки че ролята му не е свързана с връзките с обществеността.
Повечето медии се притесняват да задават въпроси или да критикуват Фаучи, въпреки неговите пандемични залитания, и се задоволяват да приемат думите му на доверие. Изглежда, че някои журналисти дори са публикували статии, в които по негова молба се отхвърлят проблематични за публичните послания на Фаучи разкази.
Общоизвестен е твърдият подход, който самият Фаучи е възприел към тези, които критикуват стратегиите му за борба с пандемията. „Те наистина критикуват науката“, каза Фаучи през ноември, „защото аз представлявам науката“.
Как медиите се превърнаха от разследващи властта в пригласящи на властта?
Един от отговорите може да бъде намерен в статия на Майкъл С. Шудсън, професор по журналистика в Колумбийския университет, която изследва ролята на журналистиката в либералните демокрации.
Шудсън, както и Американският институт по печата, казва, че първата задача на журналистиката е да съобщава истината („да поставя реалността на първо място“, пише той). Според него проблемът е, че мнозина днес не могат да се споразумеят за това, какво е истина в една епоха, която, за добро или зло, е все по-релативистична.
Професорът изразява едно всеобщо прието разбиране, че експертите са тези, при които хората и добрите журналисти ще отидат, за да разберат истината. Той се обосновава с примера, че когато компютърът му се развали, човек търси техническа поддръжка, а не започва да го рита.
Защо обаче тази аналогия не е удачна и приложима към информационната война, в която се намираме?
Танцът на държавата с „придворните интелектуалци“
Предположението на Шудсън, че експертите са източникът на истината и добрата журналистика, е погрешно по две причини. Първо, той не осъзнава, че такъв подход създава очевидно напрежение с другата основна цел на журналистиката – да следи и държи отговорни управляващите, а не да служи като техен говорител.
Второ, Шудсън, донякъде наивно, явно пренебрегва близостта на експертите до политическата власт или просто не вижда това като проблем.
В края на краищата съществува тенденция да се гледа на държавните служители и експертите като на алтруисти и действащи единствено в интерес на обществото. Теорията на обществения избор (и здравият разум) обаче показват, че този възглед също е наивен; хората не се лишават от личен интерес само защото работят за или от името на правителството.
Не е напълно погрешно, че журналистите трябва донякъде да разчитат на експерти, за да обяснят устройството и механизмите на света, които са сложни. Но възприемането на „експертите“ като върховен източник на истината е странна философия, която не обръща внимание на това докъде ще стигнат държавата и експертите, за да прокарат собствените си интереси, работейки в тандем.
Икономистът Мъри Ротбард обяснява на цветист език как протича този неприличен танц между държавата и „придворните интелектуалци“ – експерти, професори, журналисти и пр.
„Тъй като нейното управление е експлоататорско и паразитно, държавата трябва да си купи съюза на група „придворни интелектуалци“, чиято задача е да заблуждават обществото, за да приеме и да възхвалява управлението на конкретната държава“, пише Ротбард в есе от 1976 г.
„В замяна на непрекъснатата си работа по апологетика и заблуждаване същите „интелектуалци“ печелят мястото си на младши партньори във властта, престижа и плячката, извличани от държавния апарат от заблудената общественост.“
„Експертите казват“ се е превърнало в отличителен белег на пропагандата и е един от изразите на феномена, описан от Ротбард.
Данните и коментарите на експертите трябва да бъдат внимателно разглеждани, разчленявани и обсъждани, а не да се третират като евангелие или да се използват като prima facie доказателства за принудителни политики. Както веднъж отбеляза икономистът Лудвиг фон Мизес, науката не може да ни каже „какво трябва да бъде“, а само „какво е“.
