Франция отново беше възпламенена, след като 17-годишен младеж от алжирски и марокански произход беше застрелян от полицейски служител на 27 юни в парижкото предградие Нантер. Стрелбата по тийнейджъра, заснета на видео, бързо се разпространи, а последвалите размирици и съответно видеата от тях предизвикаха очаквания за началото на едва ли не етническа война във Франция.
Размириците – спонтанни или организирани
Както обикновено се случва във Франция, събитията ескалираха бързо. Запалени бяха повече от 2000 коли, разбити, ограбени и подпалени над 700 магазина, ресторанти, полицейски участъци, банкови клонове. Повредите на инфраструктура, сгради на културата, нападенията над полицаи и фигури на властта доведоха до масовото разполагане на 45 000 полицаи в цялата страна плюс съответната бронирана техника. Последваха арестите на повече от 3000 души, чиято средна възраст е 17 години.
Прогнозите за изхода на конфликта и съответно за това дали и от кого той ще бъде използван, както и тълкуванията какво точно се случва, варират. Позицията на голяма част от официалната преса е, че бунтовете са спонтанни, неорганизирани, нямат връзка с произхода и религията на участниците, а са просто отговор на засилващото се полицейско насилие. Не е издигната някаква програма или специфични искания.
Увеличаващият се брой “десни” или “консервативни” партии и движения, които отдавна алармират за опасностите от имиграцията, виждат в бунтовете изцяло етническо противопоставяне и подчертават заплахите от европейски джихад. Немалко са и хората, които смятат, че бунтовете са скрито предизвикани и управлявани от глобалистите, с цел по-лесно въвеждане на извънредно положение или извънредно законодателство за ограничаване на свободата и правата на хората.
Съдейки по резултатите до момента, интензитетът на нападенията и съответно броят на арестуваните намалява с всеки изминал ден, което донякъде сочи за липса на организираност и скрито управление. Това не означава обаче, че размириците не са част от тенденция, водеща в определена посока. С времето се натрупва критична маса от увеличаващ се брой подобни събития, които в някакъв момент, дори да не е точно сега, ще наклонят везните.
Бунтовете на предградията – тенденция, а не изолиран случай
Макар видеата от настоящите събития да изглеждат сензационни и брутални, всъщност бунтовете във френските предградия нито са нови, нито са инцидентни. Сега те са достатъчно експонирани заради бума на социалните мрежи, но освен увеличения мащаб, нямат голяма качествена разлика с периодично случващото се във Франция.
След Втората световна война предградията на френските градове са превърнати в райони на заселване на увеличаващия се поток имигранти. За условията на живот там и криминализирането се знае отдавна и повече обяснения едва ли са нужни. Първият подобен бунт избухва през 1979 г. в лионско предградие, след като е арестуван местен тийнейджър от северноафрикански произход.
Обществената памет е кратка, но все пак сегашните бунтове бяха правилно сравнени с тези от 2005 г. Поводът тогава беше смъртта на две момчета (от мавритански и тунизийски произход), ударени от ток в трафопост, докато бягат от полицията.
Мащабът на последвалото насилие и тогава е впечатляващ. Повече от 10 000 превозни средства са изгорени, а 233 обществени сгради и 74 частни сгради са повредени в 300 различни области. Арестувани са над 4000 души. Въведено е извънредно положение. Тогавашният френски президент Никола Саркози говори за действия, които „не са спонтанни“ и са „перфектно организирани“, но доклад на разузнавателните служби три седмици по-късно твърди обратното.
Именно заради тези събития през 2007 г. Саркози официално въвежда концепцията за „избрана имиграция“. Оттогава насам се правят опити за по-голям контрол върху миграционния поток, особено за този от Северна Африка и Близкия изток, но както се вижда, мерките са незначителни на фона на големината на самия проблем.
Имиграционните проблеми никога не са статични, а се разрастват
До около 1973 г. Франция има сравнително либерална политика по отношение на имиграцията. Настъпилата тогава петролна криза и натискът й над всички европейски икономики се сочи като една от основните причини за промяната във френската имиграционна политика, която става все по-ограничаваща. Не бива обаче да се пренебрегва и един друг фактор, който винаги се премълчава – приемането на имигранти в една държава никога не може да продължава безкрайно и безпроблемно, защото броят на оставащите в държавата и техните поколения се увеличава експоненциално.
През март тази година френският Национален институт за статистика и икономически изследвания (INSEE) публикува поредица от демографски проучвания, озаглавени „Имигранти и потомци на имигранти във Франция“. Според него делът на имигрантите в страната е нараснал от 6,5% на 10,3% между 1968 г. и 2021 г. И това са само новодошлите, без да смятаме родените в страната второ и трето поколение имигранти, които въпреки милионите и милиардите, хвърлени за интеграция, продължават да живеят в анклави.
Политиците на власт (не само тези във Франция) винаги много внимават да не се прави връзка между расовата/етническата и религиозна принадлежност и криминализирането на имигрантите. Ако трябва да се търси вина, официално тя винаги се търси в недостатъчното финансиране и усилия за интеграция. При случаите на полицейско насилие вината винаги е у полицаите.
Монетата обаче има две страни. Дали полицията става по-лоша към мигрантите и съответно те отвръщат с насилствени действия, или престъпността сред мигрантите се увеличава и заради това полицията предприема все по-груби действия? Кръгът отдавна се е затворил и вече трудно може да се докаже кой е започнал. Изтъкването обаче на вината само на едната страна, както е официалният наратив, вече трудно може да излъже някого.
Наистина ли проблемите нямат връзка с религията?
Когато говорим за напрежението във френското общество на тема имиграция, всъщност почти винаги става дума не за имигрантите от друг произход, а за тези от Африка и арабския свят, и не просто за произхода им, а за твърде различаващата им се от френската религия, култура и традиции. Заради колониалното си минало Франция е толкова чувствителна да не бъде обвинена в някакъв вид расизъм, че от 1978 г. насам се прилага т.нар. “далтонистки подход” – във всякакви въпросници, преброявания, анкети и т.н. е забранено да се включват въпроси за раса и религия, и съответно не могат да се направят изводи дали има разделение на тази база.
Колкото и политици и медии да се опитват да изключат религиозния фактор, статистиката и фактите във Франция винаги показват правопропорционална връзка между религиозната принадлежност и криминализирането. Франция има приблизително 5,7 милиона френски мюсюлмани, най-голямото мюсюлманско население в Западна Европа. Те самите твърдят, че не са приети от французите, не са интегрирани, не са истински равнопоставени и съответно градусът на недоволство у тях е винаги висок.
Интеграцията, за която всички плащаме, но никой не видя
Продължава да стои въпросът изобщо възможно ли е съществуването на т.нар. “melting pot” – реална интеграция на смесени расови, етнически, религиозни групи? Всъщност в Съединените американски щати, за които първоначално е използван този термин и които са давани за пример за добър контрол на миграцията и общото съжителство, е имало етническо и расово смесване на големи по обем групи, но никога религиозно. През цялото съществуване на държавата преобладаващата религия е една и процентната разлика между нея и останалите е толкова голяма, че и дума не може да става за претенции и опити на малцинството да наложи своята култура над преобладаващата. Преброяването от 2022 г. в САЩ показва, че християнството обхваща все още ок. 67.3 % от населението, въпреки големия си спад и нарастващия брой от 26.8 %, определящи се като нерелигиозни. Дори при това положение процентът на всички останали религии е едва около 6, като в това число влизат и мюсюлманите с 0.6 %.
За сравнение – според данните на френското Национално статистическо бюро през 2019-2020 г. мюсюлманите са представлявали 10% от френското население, а християните – 29%. Така ислямът се превръща във втората по големина религия във Франция и делът му ще продължи да нараства в резултат на по-голямата раждаемост в мюсюлманските семейства и на продължаващата легална и нелегална имиграция. Самият факт, че през последното десетилетие Франция се опитва да развие т.нар. “френски ислям” – някакъв свой нерадикален ислям, който да не се влияе от други държави, показва, че религията си остава фактор и в миграционната политика, макар непризнат.
И не става дума просто за религия, а за целия културен комплекс от традиции, начин на мислене и живот. Обикновено имигрантите идват в една страна не за да възприемат нейните идеи и традиции, а за да търсят по-добър икономически и социален живот, като при това запазят своите традиции. Когато те са твърде различни от местните, не се получава рекламираното смесване и сливане, а обратното – борба между двете групи на новодошлите и на местните, докато едните надделеят по брой и наложат културата си.
Западноевропейските държави са стигнали твърде далеч в прокламираната политика за свят без граници, смесени общества, интеграция и т.н. и не е ясно как могат да излязат от тази примка. Обществата им въпреки всички усилия са все по-нехомогенни и битката между частите им тепърва ще се засилва.
21-ви век се опитва да убие апотеоза на европейското развитие в предходните векове – националната идея и националната държава – идеята за единство и общност на територия, произход, език, религия и култура. “Новите идеи” обаче доказват нежизнеспособността си и добре илюстрират библейската мъдрост, че “всяко царство, разделено на части една против друга, запустява; и всеки град или дом, разделен на части една против друга, няма да устои.”
